Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Профил на minik
Име:
Ми чо

Статистика
Популярни постинги:
4

Постинги този месец:
0

Гласове този месец:
0

Коментари този месец:
0

Любими блогове:
0

Блогъри добавили в любими:
2

Блог вълни:
30
Последни постинги
    КРЕПОСТИ В КРЪНСКА СРЕДНОВЕКОВНА ОБЛАСТ
ГРАДИЩЕТО в местноста Адабаир се намира на 7 км.северозападно от с.Ветрен,между река Ветренска от изток,р.Сливитовска,Градишкия дол и местноста Равна поляна от север и запад.Височината е почти окръжена от водно препятствие.Крепостната стена е във формата на неправилен многоъгълник.Между тази крепост и крепоста Орелските скали е имало очна връзка.От нея се открива отлично наблюдение и по прохода към Иванкова пътека,с която е свързана.
КРЕПОСТТА в местноста ОРЕЛСКИТЕ СКАЛИ край с. Ветрен се намира 5км.северозападно от селото на левия бряг на река Ветренска(Крива река),между местностите Кечикая и Тузлука,на най-високата част на скалите наречени Орелските скали.От север,запад и изток крепоста е естествено защитена от стръмноспускащите се покрай реката скали.Малка част от юг е укрепена от зидана стена.
КРЕПОСТТА ГРАДЪТ (ГОРНЕНСКИЯ ГРАД) се намира 6 км.северно от днешния гр.Мъглиж в Стара планина.Тя е построена на голяма височина със заоблено било-700 м. над морското равнище.От запад Стара река е отрязала скалите и е направила непрестъпна естествена стена. От север се е вдълбал долът Еловица.На изток от крепостта минава път,свързващ Мъглиж-Селци, и се съединява с Иванкова пътека и Тревненския проход.Крепоста е била опасана от две стени-вътрешна и външна.От изток и север те се сливат в една,тъй като местноста е естествено защитена.Връзката на крепостта с минаващиш наблизо път е била прекъсната от голям ров,чиито останки се виждат все още.От вътрешната стена има запазени на много места зидове над земята.В североизточната част зидът достигависочина над 2 м.Едрите лицеви камъни от южния зид са се разпаднали и се вижда вътрешния пълнеж.При сондажите и проучванията се откриха керамични фрагменти от няколко епохи:предринска,от късната античност и най-много средновековна.Последната е представена от 3 групи:1) от Българската държава-първа и втора и Византийска.В крепостта е намерена златна монета от Анастасий(491-518).Най-рано името на крепостта се среща в поемата на Мануил Фил през 1305 с византийско наименование ,съответстваща на нейното старобългарско име,което е било производно на думата "мъгла".Тосе произнасяло Монглиж,тъй като "ж" е с голяма носовка ,произнасяна "он".Като възхвала на военните подвизи на Михаил Глава и изброява много български градове и крепости превзети от него ,поета Мануел Фил пише:"Мъглиж пък е съсвидетел Крън.Вероя пък за Колина от Венец-непристъпни крепости за чужденците,които благородния лесно подчини"
КРЕПОСТТА ЧИЛЕЧИТО се намира край с.Енина в неговата североизточна част,между Стара река,Цепенова могила,Дзънов дол на хълм 710м.надморска височина.На равно със земята личат основи от кула.Взидарията има напречно вграждани напречно и надлъжно дървени греди(сантрачи),от които са останали отворите.Общата площ на укрепеното съоръжение е 5 декара.
КРЕПОСТТА КАЛЕТО се намира на 2. км.северозападно от с. Крън,източно от течащата през Крънския проход р.Дереазлъ.Тя е изградена на добре защитен височина,940 м. надморско ниво.От към дефилето се спускат стръмни брегове,които правят достъпа невъзможен.Терасата на която е построена крепоста, е наклонена на юг,на няколко места са запазени части от крепостта,зидовете са на 1 метър над земята.Има голям резервоар,използван е водоизточник от вр. Сиврия.При полагане на тръбите на глинения водопровод в скалите е бил изрязан улей,който и сега не е заличен.Има основи на кула,общата площ е 9 декара.Тази крепост е част от укрепителния комплекс на средновековния град Крън,към който спада и крепостта Градовете.
КРЕПОСТТА ГРАДОВЕТЕ се намира на северозапад от крепост Калето на около 2 км.Сградите са останали почти непокътнати.Ясно си личи кое е храм и къщи.Разрушени са само стените.Площа е 4 декара.По исторически сведения крепостта е населена предимно от благородници.
  Bobi в 3:48 Няма коментари: петък, 9 май 2008 г.   КРЕПОСТИ ОТ КРЪНСКАТА ОТБРАНИТЕЛНА СИСТЕМА
КРЕПОСТА ТВЪРДИЦА СЕ НАМИРА НА 1,5 КМ. СЕВЕРНО ОТ ДНЕШНИЯ ГРАД ТВЪРДИЦА. Разположен е на височина,заобиколена от север,запад и юг от р. Твърдишка,вр.Кутра от изток,местноста Калугера от запад и североизток и Сечената скала от югозапад,стената е разрушена на места до основи,общата площ на крепоста е 24 декара,покрай южната стена има руини от сгради.В крепоста се намират изключително много фрагменти от керамика.Наименованието на крепоста идва от българското -твърднна,което значи крепост.
КРЕПОСТА ГРАДИЩЕТО до с. Конарее на 3,5 км. североизточно от селото.Терасата,на която е построена крепоста,е наклонена на юг.От нея се открива широк хоризонт до Средна гора.От север крепоста няма останки от зидове.Там скалите са високо 50 м.и са недостъпни.Зидарията е от ломен камък,споен с бял хоросан, в който има парчета от керемида.
КРЕПОСТА ГРАДИШКА МОГИЛА се намира2 км.северно от Конаре по склона на Стара планина.Зидарията е от ломен камък,споен с бял хоросан.Останали са малко надземни градежи,общата площ е 4 декара.Вероятно е изпълнявала наблюдателна функция,понеже има добър обзор до Средна гора,и оцигурява връзка с другите крепости по планината.
ГРАДИЩЕТО край с। ДИМОВЦИ се намира на 4 км. североизточно от селото в Прохода на републикта(Хаинбоаз)Построена е на височината Остра чука.Крепоста е разрушена и стените и са почти изравнени със земята,била е свързана с преградна стена(дема), с която образувала едно общо укрепително съоръжение.Преградата край село Димовци е наречена от местното население Дуварът.Тя представлява права стена,дълга 87 метра и дебелина 2 метра, в двата и края има кули.Прави впечатление че лицевата страна е с по-големи камъни до 80-100 кг.Преградната стена затваряла прохода.Учителя-пенсионер Рашко Раев,жител на село Димовци, е слушал преданието,че близо до стената,на 2 км.южно от нея,е станала срещата между Иван Шишман и Османския владетел Мурад.Там била уговорена женитбата на сестра му Мара със султана.Решено било на север от тази стена турците да не преминават към Търново.
КРЕПОСТА ХИСАРЯ(АСАРЯ)ДО С. НИКОЛАЕВО еразположена 500м.североизточно от градаи 3 км.южно от Хаинбоаз.Дебелината на стената е 1 м.Успоредно с крепостния околовръст е имало ров.Според намерените материали крепоста е построена през време на усилената военноукрепителна дейност на византийските императори от 6 век и по-късно.
КАЛЕТО край с. ВЕТРЕН се намира на 2 км.северно от селото.Покрай стената са намерени 3 питоса ,в единия са намерени овъглено жито,а в другите кости.
  Bobi в 3:18 Няма коментари:   КРЕПОСТИТЕ В РОЗОВАТА ДОЛИНА
По южния склон на Средна Стара планинаима повече от 30 крепости,чиито останки малко или повече са запазени,те са разположени по една ивица от 300 до 1000 м.морска височина.За д подчертая важното значение на Розовата долина в стратегически план,трябва да започна първо с далновидноста на средновековните владетели които избират точно местноста около Крънската крепост като отбранителна крепостна система срещу постоянната заплаха от нападение на Византия.Дори мои съграждани знаят малко за това че Крън някога е бил областен център с размер по дължина около 150 км.включващ дори сегашния град Сливен.Крънската област е била родово имение на Смилецовия род,за това свидетелствува византийския писател и император Йоан Кантакузин.А Георги Пахимер ни дава ценни данни в това отношение-Смилец бил женен за внучката на византийския император Андроник II,дъщеря на втория му син севастократор Константин.Той се оженил за царската внучка преди да стане цар,това е присъщо само за влиятелни хора от онова време а и днес.Този факт по косвен начин изразява значението на Смилецовия род в българското феодално общество.Съобщенията на Пахимер и Кантакузин дават възможност за определяне в най-обща форма границите на владенията на Смилецивите родови владения.Въз основа на историко-археологически проучвания може да се установи,че земите му са достигали на запад до горното течение на река Марица близо до днешното село Ветрен,Пазарджишко.Не са определени по писмени сведения северната и южната граница,но те вероятно са били естествените прегради Стара планина и Средна гора.На изток владенията на Смилец достигали до Сливен.За периода на царуването на Смилец, Мануил Фил пише-"И на Смилец,владетеля на българите бил познат казаният славен пълководец",т.е.Михаил Глава Тарханиот.Няма никакви податки за конфликти с Византия по времето на Смилец,тъкмо обратното,неприязненото отношение на Византия към Тертеровци е заменено с подчертано благоразположение.Византийския император изразил пълна подкрепа на братята на Смилец,Радослав и Войсил.
Крънско феодално княжество
След завръщането на Тертеровци на престола и прокуждането на Смилец и братята му във Византия подбалканскат област между Хемус и Средна гора била дадена на Елтемир-брат на Георги Тертер Първи.Ще отбележа един важен факт за който Георги Пахимер пише че Смилецовата съпруга и Елтемирова тъща се намирала в Цариград.А известно е че при нея с царски подаръци от императора в Крън е идвал брат и Михаил 9 Палеолог,тя трябвало да бъде уведомена за надеждите,които император Андроник 2 възлагал на нея за превличането на крънския деспот на страната на Византийците,предполага се че това посещение е станало по-рано но така или иначе императора не е престанал да прави опити за превличане на Елтемир.Преди лятото на 1305 г।отношенията на Светослав и Елтемир толкова се нажежили че търновския цар отнел крепостите Ямбол и Лардея които по-рано бил подарил на чичо си.Георги Пахимер ни е оставил ясни сведения за поитико-правното положение на крънския деспот.Той изтъква че Елтемир е бил"един независим княз,който самостоятелно управлява своята област и се считал за автономен"За кратко време крепоста е управлявана и от брата на Смилец-Войсил,като васал на Андроник 2 ,по думите на Кантакузин"заради родови връзки".След 1323 г.Михаил Шишман дал владенията в Подбалканска област на болярина Срацимир,баща на бъдещия цар Иван Александър.Следва завземане на Крепоста от Византийците до момента в който претърпяват неуспех при Русокастро18 юли 1331 г. , от всички близки крепости са били изгонени визаннтийските войски и да преминват на страната на Иван Александър,това отбелязва Никифор Григора-"Така направили всички крепости около Хемус"Следователно крепостите по южния склон на Стара планина и Сърнена гораса най-тясно свързани с бъггарско-византийските отношения и владенията на Смилецовци,Тертеровци и Шишмановци-феодални родове,които са поставили началото на български династии през Средновековието.Съдбата на крънската област е била на важна част от българските земи през периода на Второто българско царство.По-късно тези крепости дали отпор на османските завоеватели.
Категория: История
Прочетен: 5536 Коментари: 0 Гласове: 10
 image
Портрети на Елтимировата съпруга Марина Смилец (вляво) и неговия син Иван Драгушин (вдясно) в Полошкия манастир.

 

В края на XIII век град Крън и Крънската област се превръщат в независимо феодално деспотство, което е управлявано от Елтимир (1280 – 1305). Елтимир (прието е също и Алдимир) е български аристократ от династията Тертер. Той е владетел на Крънското деспотство и по-малък брат на цар Георги I Тертер.

Крепостта на средновековния град Крън е била разположена върху скалист масив с надморска височина 940 метра по южния склон на Стара планина. На запад от нея тече Селската река или както е по-известна на турски – Дереазлъ. В миналото крепостта е контролирала едновременно пътя, пресичащ Казанлъшкото поле и този от Търново към Пловдив и Стара Загора. Съоръжението, заемащо площ от около 9 декара, е изградено към края на VII – началото на VIII в. върху останките на византийско селище.

От западната и северната страна крепостта е била естествено защитена от непристъпни скални брегове, спускащи се към реката с височина до 50 – 60 метра. От изток, юг и запад е съществувала крепостна стена. По протежението си е била усилена с бойни кули. Все още има голям резервоар, който е захранван от водоизточник от планинските склонове.

Владетелят на средновековния град Крън – Елтимир, започва да управлява Крънското деспотство след като по-големият му брат Георги заема българския трон през 1280 г. Вероятно по това време той получава висшата титла деспот.

Самият Елтимир остава лоялен към българския цар и поддържа постоянни връзки със столицата Търново. Предполага се, че земите му обхващат цялата област южно от Стара планина – от днешния Сливен на до Карлово на запад. Възможно е Елтимир да е убит при завладяването на Крънското деспотство от Тодор Светослав, тъй като след това той вече не се споменава в източниците.

 

По време на османското нашествие през 1370 – 1374 г. Крънската крепост е превзета и разрушена. Оцелелите жители основават в съседство селище, чийто наследник е град Шипка.

Водохранилището на Крънската крепост.

Легендите за превземането на крепостта и разрушаването на средновековния град са малко, а една от тях прави особено впечатление. Представяме ви я в следващите редове.

Когато безбройните османски пълчища нахлули в малката Долина на розите, ужасеното мирно население хукнало да търси закрила в крепостите, осеяни по балканските чукари, където заедно с малкото останали борци се подготвяли за последна съпротива.

Хора от близките до Крън села се прибрали в голямата трикрепостна твърдина, където скоро били вкопчени и стегнати от здравия обръч на врага. Много пристъпи отблъснали шепата борци в тежката и неравна борба, докато най-после османците успели да скъсат водопроводната мрежа.

Настъпила убийствена жажда. Запасните съдове с вода из жилищата и грамадните крепостни цистерни се изпразнили и настъпило горко отчаяние. И никаква надежда за помощ се не виждала. Защитниците на Крън решили през една нощ, в часа, когато започне да изгрява луната, да отворят голямата желязна врата на източната стена и да пуснат една стара баба да излезе и да опита да донесе малко вода.

И в Крънската крепост обаче османците си имали свои хора, които, като чули всичко, съобщили на обсадителите. През уречената нощ те успели да се приближат скришом до източната врата и за да измамят българите на рогата на едно стадо кози налепили горящи свещи. След това подкарали добитъка от източното дере нагоре към крепостта. Оттогава това дере се казва ай-доодъ̀ дереси (от турски – реката, откъдето месецът изгрява), което впоследствие се е преобърнало на Хайдушкото дере, както се нарича и сега.

Като забелязали светлината, която се показва откъм изток, обсадените помислили, че луната почва да изгрява. Те отворили портата и в този момент нашествениците нахлули и превзели крепостта. Започнала страшна сеч. Голяма част от защитниците на крепостта били изклани на място, а друга – изсечени и избити в първия дол на източната страна, из който дълго време са се търкаляли купища кости. Това е и причината днес това място да се нарича Кимикев дол, от кимик – кост. А близо до този дол, където османците след страшната касапница са си мили ножовете, кладенчето и сега се казва Канлъ̀бунар, от канлъ̀, което значи кръв. Крепостта била срината до основи, с което залязло завинаги нейното величие....

 

Категория: История
Прочетен: 278 Коментари: 0 Гласове: 1

"Келтите в Югоизточна Европа са тема на историците още от древността. Тя вълнува и българските учени не само защото търсят келтски селища, артефакти и столицата Тиле на нашата територията, а и заради изучаването на алтернативните на елинската и римската култури.
Както разказва древногръцкият историк Полибий във “Всеобща история”: “Келтите, отървали се от опасността при Делфи, не се прехвърлили в Мала Азия, ами като си харесали местността около Византион, сразили траките и превърнали Тиле в своя столица.” От описаното от Полибий следва, че Тиле е стар тракийски град, който келтите превърнали в своя столица.

Така започва историята на келтското царство в Тракия.

Още в края на 19 век, братята Карел и Херман Шкорпил, се опитват да идентифицират древния Тиле. При описанието им на късновизантийската крепост в близост до с.Главан, Старозагорско, те подчертават, че тя е изградена върху древно тракийско укрепление, защитено с масивен каменен вал, и правят предположение, че това е древната столица на келтите в Тракия, описана от Прокопий Кесарийски в „De Aedeficiis” като кастела Тулеус. Сондажните проучвания, извършени през 1992г. показват, че това не е кастелът Тулеус (локализиран вече южно от Одрин), нито пък древният Тиле, а представлява антично тракийско укрепление,

Всъщност, докато не бъдат открити ясни доказателства (най-сигурното, от които е надпис), то всяко предположение ще бъда просто  хипотетично.

  •   КЕЛТИТЕ В ЗЕМИТЕ НА ДРЕВНА ТРАКИЯ

Думата "келти” е използвана за пръв път от гръцкия историк Херодот през 450г. пр. Хр. Той е означавал с нея населението около горното течение на р. Дунав, на Север от Алпите. Римляните наричали същите племена "гали", а жителите на Британския остров "британи", а не "келти". Използването на думата "келти" в Англия датира чак от XVII век.

Тогава Едуард Лойд, лингвист от Оксфорд забелязал подобието между езиците, говорени в Ирландия, Шотландия, Уелс, Корнуел и Британия. Той нарекъл тези езици "келтск" и така тази дума останала.

На британските острови никой преди това не е наричал себе си "келт". Няма писмени сведения думата "келти" да е използвана преди нач. на XVIII век за означаване на предримските обитатели на Британия и Ирландия и със сигурност не с тази дума, са се обозначавали самите себе си.

Макар, че келтските племена в Галия са използвали обединяващото ги наименование celtae, общо келтско самосъзнание през античността едва ли е съществувало.

Келтите се зараждат около XII-X век преди новата ера. Възникват като етнос в Централна Европа, най-вероятно на територията на съвременна Чехия. Много бързо разширяват заеманата територия, като се разпростират из почти цяла Европа.

Най-голямото си разселване келтите преживяват през V до І век пр.Хр., когато населяват обширна територия от Британските острови до Мала Азия.

Те са от първите, които добиват желязо и това им дава предимство пред останалите народи.

За най-ранния етап от тяхното културно развитие свидетелства селището Халщат – Австрия (по-името на което е назована и Халщадската археологическа култура), където са открити интересни находки, даващи богата информация за бита, изкуството и обичаите на келтите.

Този етап обхваща периода VII-V век. Келтите почват да развиват търговия с гърците и те им дават името.

Втория период от културното развитие на келтите е т.нар. Латенската култура (по името на селището Ла Тен в Швейцария) и обхваща времето V - I век пр. Хр..

През 390 г. пр. Хр. келти завземат Рим, а след като се оттеглят от него на север, създават държавата Галия. Келти се съюзници и на с Александър Македонски, като участват в неговите походи, а след смъртта му навлизат в Македония, Гърция, Тракия.

През ІІІ в.пр.Хр. след като келтите (галатите) нахлули в 279-278 год. в Тракия, Македония и Мала Азия, през 277 г. пр. Хр. срещу тях се изправя Антигон Гонат, който успява да ги разбие и да превземе Македония. В резултат на това през 276 г. Антигон бива провъзгласен от армията за македонски цар.
Борбата с галатите продължила няколко години. Поради заетостта на най-могъщия предводител в Азия - Антиох І Селевк в борбата му с Птолемей ІІ в Сирия, галатите успяват да стигнат до източните граници на Мала Азия. Антиох Селевк успял да ги разгроми в 275 г. пр. Хр. след като повежда в борбата с египетския цар. 
Макар и разбити от Антиох, галатите не напускат Мала Азия, а създават в централната и част своя държава - Галатия, която била подкрепяна от Витиня и Понт.

През периода II-I век пр.Хр., в резултат на натиск от страна на германските племена и разширяващата се Римска империя от юг келтите са изтласкани към северното крайбрежие на Европа. Съхраняват се като народ в днешна Северна Франция, и на някои от британските острови (Уелс, Корнуол - Шотландия, Ман – Ирландия).

Най-старите, достигнали до нас, исторически свидетелства за келтите са от средата на І хил. пр.Хр.
Най-ранното идентифициране на келтски популации, различаващи се от съседните им, позволяват археологическите находки от западната област на Халщатската култура (750 - 400 г. пр. Хр.).

През IV в.пр.Хр. големи келтски групи се сражавали като наемници във войните между гръцките държавици, като около 335 г.пр.Хр. те изграждат селището си Сингидун (дн. Белград) на Дунав. След смъртта на Александър Македонски, в 281 г.пр.Хр. започва едно масирано келтско нашествие в Гърция, Македония и Тракия.                                                                                             В В началото на III в. пр. Хр. в Панония (дн. Унгария) започнали да се събират воини от различни келтски племена, като през 279 г., под предводителството на Брен, към Гърция поема една огромна армия от 150 000 пеши войници и 60 000 конници. Тази огромна военна сила накрая все пак бива разбита от съюзените елини край светилището в Делфи.

Ирландския изследовател на келтите, археолога д-р B. Mac Congail, смята, че съгласно наличиите свидетелства воините, водени от Брен през 279 г.пр.Хр., е твърде вероятно да са били основно от т.нар. белги - самостоятелна в политически и културно отношение племенна група келти, стояща в близки родствени връзки с германските племена. Авторът смята, че този факт хвърля в някаква степен светлина и върху дискусионния въпрос, отнасящ се до етническиата принадлежност на племето бастарни.

След поражението на Брен и Акихорий при Делфи през зимата на 279/278 г. пр. Хр., Батанат, начело на една част от келтите, поставя основите на държавното обединение на Скодриските, които подобно на бастарните имат значителна роля във военно-политическите събития през късния елинизъм. Делят се на две групи велико-скордиски и мало-скордиски [Strabon VІІ, 5, 12]. Държавната им организация е консолидирана през ІІІ в. пр. Хр. и се простира в пространството между средното течение на р. Морава и между реките Сава и Дунав.

В началото на III в. пр.Хр. нахлулите на Балканите келтски анклави от сродни племена (трокми, толистобогии, тектосаги, етосаги), които не последвали своите съплеменници в малоазийските им походи през 278-277г.пр.Хр., се настанили в Югоизточна Тракия, където през 277 г.пр.Хр. под предводителството на Комонторий, си обособяват територия със столица Тиле, вероятно недалеч на север от Византион, между Източна Стара планина и Странджа, във вътрешните територии без излаз към градове-пристанища на Черно или Егейско и Мраморно море. Постепенно племенната им общност се превърнала в държава със свой владетел и монетосечене.

Доц.Васил Миков в свое проучване, следвайки характерните келтски археологически находки, проследява пътя на келтите през Северозападна България към Тракия - под предводителството, първо на Картерий, а после и на Комонторий, както и борбата им с местните племена на трибали и мизи.

Келтите бавно се предвижвали заедно с жени, деца и покъщнина, търсейки плодородна земя за поселване. Пътят им е вероятно минал по Дунав през Видин към с.Ружинци и с.Орешец, Белоградчишко, към с.Малорад, с.Рогозен и с.Добралево, Оряховско, към с.Борован, с.Джурилово, с.Буковец, с.Попица и Бяла Слатина. По-нататък през землищата на с.Бреница и с.Чомаковци през с.Торос Луковитско и с.Смочан, Ловешко, прехвърлят Хемус през Химитлийския или някой съседен проход и навлизат в Подбалканското поле. Те заемат последователно земите по течението на река Тунджа, като завладяват всички крепости и селища, владени тогава от тракийския цар Севт ІІІ.

В края на III в.пр.Хр. опожарен и разрушен при нашествието на келтите е и големият емпорион (търговски център) Пистирос, намиращ се 
 край село Ветрен, общ. Септември. Върху развалините му се появява селище, в което се произвеждали изделия от фино обработени метали - желязо, бронз, сребро, злато.

Келтите успели да поставят в данническа зависимост дори град Византион, а мира местните жители откупвали с подаръци в златни монети годишно, които достигали хиляди, а след това, със създаването на келтското царство, подаръците се превърнали в редовен годишен данък с многократно повишена стойност.
Причините, поради които силният град се съгласил да плаща данък на келтите, най-вероятно били политически – за охрана на границите, и то главно срещу нападенията на траките. Присъствието на келтите било необходимо и за защита на Византион от вероятните претенции на силните елинистични монархии на Селевкидите, Птолемеите, и на малкия и силен Пергам в Северозападна М. Азия. 
Последният келтски цар Кавар сякъл монети в Кабиле и контролирал долината на река Тунджа. Археолози откриват негови монети при крепостта до Провадия, в останките от античния град Севтополис, който сега е под вода, и в крепостта при с. Седларово. Тези находки очертават границите на съществувалото за кратко келтско царство в нашите земи.
Келтски топоними са Danubius (Дунав), Singuidunum (Белград), Naisus (Ниш), Remesiana (Бяла паланка), Bononia (Видин), Durostorum (Дръстър/Силистра).
     ***
През всичкото време траките не престанали да оказват съпротива и постепенно изтласкват обратно келтите от завладените територии.
В някои части на Тракия, келтите дори не успяват да наложат господството си, и там продължават да управляват независими или полунезависими тракийски династи. Разкритите археологически паметници - епиграфски и нумизматични показват, че през този период в Югоизточна Тракия тракийските династи разполагали с голям икономически и военен потенциал. Според археолога Н. Сираков „не разполагаме с какъвто и да е археологически материал на територията на Югоизточна Тракия, който би могъл да се свърже с келтите“.
След понесените удари царството на одрисите постепенно се възстановявало и още през 261 или 269 г. пр. Хр. новия одриски цар – Котис, дори поддържал международни контакти. Известен е негов надпис от Делфи, в който е написано: “В годината на архонта Аристион и съветниците Евагор, Айкид, Мантиос, Дион, и Епикрат, градът взе решение при пълно народно събрание и законно проведени избори. Понеже Котис Райзду, тракийски цар, изпълнен още от по-рано с благосклонност, продължава да се отнася благосклонно към храма и града, и към тия, които лично се явяват при него, а и сега, пристигналият Тирил от Неапол (гр. Кавала) изрази неговата благосклонност към храма и към града, градът реши да похвали Котис Райзду, цар на Тракия, и дадената му някога проксения да бъде проксен, и той и наследниците му, и да се даде и на него, и на потомството му промантея, асилая и проедрия при игрите, които устройва градът, както и всички привилегии, които се дават на всички проксени и благодетели на града, а това решение да се запише на каменен стълб, който да се постави на най-видно място в храма”. 
Този текст свидетелства за това, че въпреки проблемите в Тракия, Одриското царство е запазвало съществуването си и политическата традиция, независимо от настъпилите промени през периода на владичеството на Лизимах, и на последвалите нашествия на келтите, и независимо от претърпените загуби и разрушения, и как около 20 г. след нашествието на келтите, одрисите вече са възстановили своето политическо присъствие на Балканите и представляват политическа сила, която е желана и в Елада.
     ***
Келтската държава постепенно също се превъръщала в политически фактор, нещо, което явно е противоречало на стратегическите планове на одрисите.
Въпреки, че последният цар на Тиле - Кавар, успял да създаде една широка коалиция, която включвала гр. Византион и Витинското малоазийско царство, държавата му просъществувала до 214-213 г. пр. Хр., когато била унищожена от одрисите, обединени с близките им тракийски племена на сапеите, кените и гетите, които обединявайки усилията си окончателно ликвидират около 60-годишното присъствие на келтите в Тракия през III в. пр. Хр.
Оттогава учените не са определили с точност местоположението на старата келтска столица.
В излезлия през 2011 г. сборник "В търсене на келската столица Тиле в Тракия (ІІІ в. пр. Хр.)" (на англ. Език), със съставител доц. Людмил Вагалински - се дискутират различни аспекти от трако-келтските отношения от времето на келтското  присъствие в Тракия през ІІІ в. пр. Хр. Знае се, че в монетарницата на Кабиле са сечени монети за Кавар – последния цар на келтите от Тиле, който контролирал и долината на Тунджа.

При разкопки откриваме негови монети и при крепостта до Провадия, и в останките на град Севтополис (днес на дъното на яз. Копринка), и в крепостта при с. Седларово. Тези находки оказват територията на келтското царство по нашите земи. Знае се, че траките оказват сериозна съпротива и накрая успяват да изтласкат келтите от завладените територии. Така в 214-213 г. пр. Хр. траките завладяват и последната келтска твърдина – седалището на Кавар, град Тиле.

По същото време Ханибал започвал война с Рим – Втората пуническа война, която продължила до 201 г. пр. Хр.
Като се възползвали от настъплението на римляните и от поражението на големите елинистически монархии Македония, Египет и Сирия, които били заграбили тракийските крайбрежни територии, траките одриси възстановили независимостта си под ръководството на Севт ІV.
Македонците били изтласкани от Филипопол, който се превърнал в столица на държавата на Одриското царство.
При наследника на Севт ІV - Котис ІІ, между одрисите и македонците бил сключен военен съюз, насочен срещу римската заплаха за Балканите.

image 

Карта с разпространението на Келтската цивилизация: 
       - жълто - територия Hallstatt, 6 в. пр.н.е 
       - зелено - максимална Келтска експанзия към 3 в. пр.н.е. /включително и половината днешна България/ , Регион Луситания в Иберия, където присъствието на Келтите не е доказано 
       - тъмнозелено - Шестте Келтски Нации днес - Scotland, Ireland, Isle of Man, Wales, Cornwall and Brittany - региони, където Келтските езици се използват в ежедневието и днес.

 

  •    ТИЛЕ – ИЗЧЕЗНАЛИЯ ГРАД  

От нашите историци за древния Тиле, пръв д-р К. Иречек пише в „История на Българите” (изд. 1875г. в Прага), като споменава за келтско царство в Подбалкана в Тракия. 
Иречек прави опит да локализира Тиле при село Тулово, Старозагорско, поради звуковата близост на името на селището, като неправилно приема, че келтите са проникнали в Северна Тракия по река Марица. 
    

В края на ХІХ век работещия в България археолог К. Шкорпил, дава описание на открита късновизантийска крепост близо до с.Главан, Старозагорско. 
Той подчертава, че тя е изградена върху древно тракийско укрепление, защитено с масивен каменен вал, и прави предположение, че това е древната столица на келтите в Тракия, описана от Прокопий Кесарийски в „De Aedeficiis” като кастела Тулеус.
Сондажните разкопки, извършени на това място през 1992 г. показаха, че това не е нито кастелът Тулеус, локализиран вече южно от Одрин, нито е древният Тиле, а представлява антично тракийско укрепление, заобиколено с вал с височина 1.5 метра, ширина 7-8 метра, съставен от три реда големи камъни.
     
Доц. Васил Миков в публикацията си „Траките” смята за грешни водещите тогава мнения, че келтската столица Тиле се намира при с.Тулово, Старозагорско или при с. Крън.
Цитира факта, че при разкопките на голямата Туловска могила през 1905 г. е открито не келтско, а тракийско погребение.
По археологическите находки, характерни за древните келти,  той определя точния им път.
Келтите се движат бавно, заедно с жените, децата и цялата си покъщнина, за да търсят по-плодородна и богата земя за заселване.
Техният път е приблизително следният: По Дунав през Видин към Бяла Слатина. 
По-нататък са прехвърлили Хемус през Химитлийския или някой съседен проход и са навлезли в Подбалканското поле.
Келтите го заемат последователно от запад на изток по течението на река Тунджа, като при това нанасят сериозни удари по долината на река Тунджа на одриското царство и на цар Севт ІІІ.
Според доц. Миков келтите дори са завладели изграденият от Севт ІІІ, укрепен, представителен град Севтополис (понастоящем на дъното на язовир Копринка), селището и крепостта при с.Крън (Старозагорско), древното тракийско укрепено селище до гр. Николаево (Старозагорско) и по-нататък древният тракийски град Кабиле по средното течение на река Тунджа.
Последният от келтските царе по-тези земи Кавар сече монети в Кабиле, което значи, че е контролирал изцяло долината на река Тунджа.
Изобилие от негови монети (бронз и тетрадрахми) са открити при археологически проучвания в укрепеното селище до Провадия, в  Севтополис и в крепостта при с.Седларово, което очертава приблизително региона на най-значимо келтско влияние през ІІІ век пр.Хр.

 image 

Келтска брозова гривна, НАИМ-БАН

    •  СЪКРОВИЩЕТО ОТ МЕЗЕК

 

В началото на 1931 г. трима души от свиленградското с. Мезек отишли да копаят край могилата Малтепе („могилата на имането“) и скоро се натъкнали на входа на гробница.
Викнали кмета и учителя и още същия ден влезли в могилата, където открили бронзови съдове, оръжие, златни накити.
След няколко дни от София пристигнали археолозите Богдан Филов и Иван Велков, които веднага оценили значението на гробницата – най-голямата открита дотогава, при това неограбена. Успели да съберат голяма част от намерените предмети.
Сред находките имало и няколко бронзови предмета, чието предназначение Б. Филов, въпреки големия си професионализъм не успял да определи. 
По-късно негов немски колега - археолог, успял правилно да ги идентифицира като части от келтска колесница.
Според разказите на откривателите на гробницата, в нея наистина имало доста кости от коне. 
Разбира се, предметът може да е попаднал в Тракия по много различни начини – като дар от келтски вожд за владетел на трибалите или като плячка след някоя битка. А такива е имало.
За присъствието им свидетелстват отделни предмети тук и там.

image 

Бронзовото лице от келтската колесница (гробница при с.Мезек) 

Находките от Мезек са част от картината.
Съществува мнението, че в гробницата е положен владетел от династията в Тиле.
Не така смятат болшинството археолози, като доц. Тотко Стоянов, историк от СУ.
„Гробницата е построена по-рано и е била използвана няколко пъти, вероятно от тракийски владетелски род – обяснява той. – В нея няма други келтски предмети, които да подкрепят идеята за погребан в нея знатен келт. Много по-вероятно е колесницата да е била дипломатически дар или военна плячка, съпровождаща новия си тракийски собственик.“
„Келтското царство би трябвало да се търси на югоизток – казва доц. Стоянов, – близо до проливите – в Странджа или турската част на Тракия, все още слабо проучени райони.“ 
     ***
Преди малко повече от десет години, археолога Лъчезар Лазаров, прави разкопки в близост до село Арковна, Варненско.
Там на един огромен хълм, той смята, че е келтската столица на Кавар. 
Археолога тогава се обосновава на многобройни бронзови монети на Кавар, многобройни келтски фибули и други, както и на близоста до Византион. Единия сезон под една могила се разкрива гроб с две амфори, 8 глинени съда - всичко запазено; бронзови - патера, хидрия, леген, 90 стрели, келтски меч, три копия, юзда, останки от кремиран човек, сребърна фиала.
На вторият сезон част от масивен градеж, може би Лъчо-светилище, част от вероятен арсенал-доста оръжие и т.н.

Днес да се търси в тази местност келтската столица има своите привърженици сред учените като доц. М. Манов, който разглеждайки отново хипотезите за местонахождението на столицата Тиле – най-разпространената от които(защитавана от М. Тачева, М. Домарадски и др.) поставя Тиле някъде в южните склонове на Странджа, т.е. в близост до Бизантиум (Истанбул). Други изследвания определят местоположението на старата келтска столица или около град Кабиле при Ямбол или я пращат доста далеч - някъде южно от Одрин.

Всъщност Тиле още не е намерена. В края на 2010г. българският инженер-метролог Димитър Димитров отправя едно предизвикателството към научните среди с хипотезата си, че древната столица на келтите келтска Тиле, може да се намира под руините на късноантичната и средновековна крепост над съвременния старозагорски град Николаево.

Той достигнал до това решение на основата на проведен обширен анализ на различни стари европейски карти, топоними и странични сведения в изворите.
 
image
Гробна находка с келтско оръжие. Североизточна България (ІІ–І в. пр. Хр.)image 

Келтски фибули от бронз 
      

     •  КЕЛТСКОТО ВЛИЯНИЕ

Келтското присъствие в Тракия дава отражение върху културата на траките. Келтите донесли със себе си мода, най-вече оръжия и накити, която траките възприели, а в селищата им се откриват бронзови предмети с типична келтска украса.

Разглеждайки историческите данни за присъствието на келтски елементи на територията на гетите, доц. М. Домарадски предполага, че през III в. пр. Хр. при тях би следвало да се допусне присъствието на келти от групата на бастарните. Но продължавайки расъжденията си, че в същност земите, заети от бастарните се намират по-скоро на север от делтата на Дунава. Така става по-вероятно решението, че тези келтски следи би трябвало да са оставени от живеещите някъде в околностите на Източна Стара планина корали, конто Ш. Гийонварк причислява към келтските племена. Може да стигнем и по-надалеч в разсъжденията, като се допусне, че латенските материали от долината на р. Камчия са следи от поселищния живот именно на това племе – на коралите.

Кои и какви са били точно келтите?
Това е въпрос, който определено занимава историците.
Има различни тези, но в най-общи линии става въпрос за многобройни племена от индоевропейската общност, които в даден етап от историческото си развитие направили впечатляваща експанзия, осъществена най-вече от 500 до 100 г. пр.Хр.
През 280 - 277 г. пр. Хр. древните историци отбелязват масирано келтско нашествие на Балканския полуостров, въпреки че келтското нахлуване в този район започва значително по-рано - в средата на ІV век.
Съдбите на най-многобройните балкански племена - траките, с тази на келтите, се преплели, което дало достатъчно основание на историците да заговорят за "трако-келтска" култура и за същностното значение на келтските народи за формиране облика на местната балканска култура от този период и след това.
Тракия е в активни взаимодействия с Мала Азия и Персия, със земите свързани с Черноморския басейн (скити), западните части на Балканския полуостров (илири). Тракийската култура е във взаимодействие и с Централна Европа (населена с келти), към която Тракия играе ролята на посредник на заемки от Изтока. 
Прякото влияние и контакт между двете общества - на траките и на келтите, са засвидетелствани в писмените извори за и след ІV в. пр. Хр., но със сигурност този контакт е по – ранен и  може да се отнесе преди събитието определено в историческата литература като “келтско нашествие“.

image 

 

 

 Монета на дунавските келти

Когато обаче се говори за евентуално взаимно влияние в религиозните мотиви, то трябва да се има предвид това, че и траки и келти са кълнове от голямата индоевропейска култура, като при тях се наблюдават редица сходства в представата за отвъдния свят и света на боговете.
Проф. Иван Маразов изследва този въпрос в "Митология на траките". Например много характерна е вярата и на келтите и на траките в безсмъртието на душата. И то е още от най-раннонното зараждане на вярванията, и в никой случай не може да се отдаде на някакво проникване между културите на траки и келти.
Поради тази причина всички откривани налични сходства трябва да бъдат обследвани за възможността, всяка една от двете културни групи, самостоятелно да ги е развила, а сходствата да не са в резултат на взаимно влияние.
Проблем е това, че ние не знаем почти нищо за езика на източните келти (особено като се има предвид, че при келтските племена езикът никак не е определящ фактор - например белгите са келтско племе говорещо съвсем различен език от останалите келти, тевтоните (таутоните) езиково принадлежат към германската група, обратно бастраните явно говорят на келтски, но спадат към германите и т.н.

Откога обаче имаме сигурни данни, че са започнали някаква взаимна обмяна на културни или религиозни мотиви?

През ІV – ІІІ в. пр. Хр. е вече сигурен обмена на идеи и влияния в двете култури и това не е в противоречие с твърдението, че е възможно паралелното съществуване на сходни представи в общността на траките и келтите далеч преди този период.
Изследователя С. Рейнак (Reinach, S., 1905-1906, Cultes, Mythes et Relioions), смята, че  определената от него Тракия, като люлка на орфизма, е в отношение с келтите.
Александър Фол, на основание на твърдението на проф. Рейнак  (Ал. Фол, Тракийският Дионис, книга 1, София 1991 г., с. 128) определя, че “в областта на трако – келтските паралели трябва тепърва да се направят опити са структурно сближаване, както и на сближаване на отделните реалии, персонификации, зооморфикации и идентификации в космогонията, митологията и религията.

        ***

Краткотрайността на келтското държавно образование, унищожено през 213 г. пр. Хр. от траките, не елиминира автоматично келтския етически елемент. Келтите остават мирно да съжителстват със траките, като са се намирали под силното влияние на местната материална култура. Единствено намирането на различни археологически паметници като – келтски тип въоръжение, каменни и глинени фигури, както и други различн и латенски материали са ясно указание за продължителното келтско заселване.

Древните българи, траките и донякъде славините са трите основни етноса, които участват във формирането на българската народност, започнала своята консолидация след 7 век. Но освен тях част от гените си съвременните българи наследяват от келтите и готите (тук може да добавим и сарматите, огромни групи от които са заселвани от империята на юг от Дунав). Измежду тях келтите са един от най-многобройните народи, обитавали Западните Балкани и Панония между IV в. пр.Хр. и IV век. Честа практика на Римската империя е военните формирования съставени от траки, да се разполагат в земите на дн. Испания, а легионерите, набирани от гали (келти) и германи, да бъдат изпращани в Тракия. Това от своя страна също допринасяло за смесването на етносите и за по-бързата им романизация.

         •  ИСТОРИОГРАФИЯ

    
   Древногръцките автори Хекатей (5 в.пр.Хр.) и Херодот (5 в.пр.Хр.) първи пишат за келтите и споменават рождените им мяста – реките Рейн, Рона и Дунав.                                               
    
   Древногръцкият историк Полибий (2 в.пр.Хр.) пише за келтите в своята „Всеобща история”: „...келтите, отървали се от опасността при Делфи, не се прехвърлили в Мала Азия, ами като си харесали местността около Византион, сразили траките и превърнали Тиле в своя столица.“

   По-късните гръцки и римски автори Диодор Сицилийски (1 век пр.Хр.), Страбон (1 в.пр.Хр.- 1 в.) и Атеней (2-3 век) описват келтите, като използват данните и наблюденията на стоическия философ Посейдон от началото на 1 век пр.Хр. 

  Според римския историк Тит Ливий (59г.пр.Хр.-17год.) едно от келтските племена стигнало до Византион по „Виа Егнация”, т.е. по пътя, успореден на Беломорското крайбрежие. 

    В началото на 6 век Стефан Византийски, използвайки извори от антични автори, локализира Тиле близо до Хемус, а Прокопий Кесарийски (500-565г.) в произведението си „De Aedeficiis” („За Строежите“), изброявайки крепостите, построени и възобновени от имп. Юстиниан в Тракия, споменава и кастела Тулеус.

    В античната литература, която е пълна общо взето с различни объркани сведения и разни слухове за келтите, се намира все пак и един ясен и точен извор, описващ накратко пантеона на континенталните келти. Той е оставен от самия Юлий Цезар в книгата му „Записки за галската война" („De Bello Gallico"; VI, 17).

 

 

Келтски подражателни тетрадрахми на Philip IIimage

Литература:
Ив. Маразов, „Митология на траките“, София, 1994
В. Миков, Траките - „Траките”, сборник „През вековете” І, София, 1938
М. Домарадски, „Келтите на Балканския полуостров“ , София, 1984
K. H. Schmidt, „Die keltischen Matronennamen“ S. l., 1987 
С. Шкунаев, „Община и общество западных кельтов“, М., 1989

F. Kaul & I. Marazov & J. Best & N. de Vries. Thracian Tales on the Gundestrup Caulderon. Amsterdam 1991 
B. Filov & K. Schkorpil. Die archaishe Nekropole von Trebeniste am Ochrida See. Berlin-Leipzig 1927
Д. Ангелов - "Образуване на българската народност", София, 1981
Я. Филип. Кельтская цивилизация и ее наследие. Прага 1961
Б.М. Мозолевский Товста Могила. Киив 1979

Категория: История
Прочетен: 713 Коментари: 18 Гласове: 8
 Екcпoзициятa включвa 15 пaнa, въpхy кoитo ca cъбpaни фoтocи и любoпитнa инфopмaция зa някoи oт знaкoвитe oбeкти, cъгpaдeни oт caмoyкия мaйcтop. Сpeд тях са цъpкви, мocтoвe, жилищни и oбщecтвeни cгpaди, кoитo ca иcтинcки apхитeктypни шeдьoвpи.

Вcякo едно от паната пpeдcтaвя paзличeн пaмeтник. Taкa в излoжбaтa ca пoкaзaни Пpeoбpaжeнcкият и Килифapeвcкият мaнacтиpи, Кaтeдpaлният хpaм “Рoждecтвo нa пpecвeтa Бoгopoдицa” и “Свeти Спac”, Къщaтa c мaймyнкaтa, хaнът “Хaджи Никoли” и Икoнoмoвaтa къщa във Вeликo Tъpнoвo, мocтът нa Бeлeнe и Пoкpитият мocт в Лoвeч, цъpквитe “Свeти Никoлa” в Дpянoвo и “Свeтa Tpoицa” в Свищoв, чeшмaтa нa Сoкoлoвcкия мaнacтиp кpaй Гaбpoвo, мaкeтитe нa Лeoн Филипoв. Любoпитcтвo бyдят и peдкитe фoтoгpaфии нa вeчe нecъщecтвyвaщи cгpaди нa имeнития бългapcки apхитeкт, a cpeд тях ca paзpyшeния кaтeдpaлeн хpaм, кoпpинeнaтa фaбpикa нa Стeфaн Кapaгьoзoв и cклaдoвeтe нa Хaджи Минчo.








Излoжбaтa демонстрира кaк cъc cpeдcтвaтa нa cъвpeмeннитe тeхнoлoгии мoжe дa бъдe cъхpaнeнo и пoпyляpизиpaнo yникaлнoтo кyлтypнo-иcтopичecкo нacлeдcтвo нa cтapaтa българска cтoлицa. Tя e cъздaдeнa в paмкитe нa пpoeктa “Мaйcтopът и вpeмeтo” зa цифpoвизaция нa твopчecтвoтo нa Кoлю Фичeтo. Пo нeгo paбoти eкип oт Инcтитyтa пo мaтeмaтикa и инфopмaтикa пpи БАН във Вeликo Tъpнoвo. С apхивни мaтepиaли в paзpaбoткaтa ca yчacтвaли иcтopичecкитe мyзeи в Tъpнoвo, Дpянoвo, Свищoв и Лoвeч. Екип от специалисти е работил върху подбора на обектите, фотосите и дигитализацията. 


































Категория: Изкуство
Прочетен: 111 Коментари: 1 Гласове: 1



Паметни ще останат в историята на освободителните борби сраженията на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа през лятото на 1868 г.

Стъпила на българския бряг на 7/19 юли 1868 г., четата в състав около 130 души за по-малко от две седмици изминава пътя от местността Янково гърло, Свищовско, до Бузлуджа. Този път е съпроводен от неравни и кръвопролитни сражения с турските потери – Караисен, Карапановата кория, Дълги дол. По време на четвъртото сражение при Канлъдере на 10/22 юли войводата Стефан Караджа е ранен и заловен. Останала твърде малочислена, четата се изтегля към Стара планина.




 

Минава в района на Узана, връх Малуша и по билото на Стара планина се насочва към връх Св. Никола. На 18/30 юли, загубили 14 от ранените си другари, 28 души с войводата Хаджи Димитър, осъмват на връх Бузлуджа. Окуражени от последните дни, минали без сблъсък с потерята, уморени и изтощени, четниците решават да отдъхнат. Будни остават само часовите.

Рано сутринта 500 башибозуци, поведени от известния кърсердарин Куртчу Осман, тръгват от Казанлък към Бузлуджа. Към обяд те доближават от Ашката поляна заспалите четници. По западния скат заемат позиция заптиите на юзбаши Сюлейман от Казанлък. От север огненият обръч е затворен  от 200 души редовна войска от Търново. Общо около 700 пушки са насочени срещу тридесетина четника.

Тишината на юлското пладне е разкъсана от силен пушечен залп. Хаджи Димитър вдига другарите си за последния бой с думите: „ Братя, да умрем като българи!”

Неприятелят постепенно обкръжава малката дружина, оказала се в крайно лошо положение. Голият, отвсякъде връх е отлична прицелна точка

Неравната битка продължава три часа и половина. Един по един четниците са покосявани от куршумите или загиват под ударите на турските ятагани. Никой не вдига ръка да се предаде. В тези напрегнати минути вражески куршум улучва войводата. „…Хаджи  Димитър тежко ранен, съобщава вестник Le Courrier dOrient, малко остана да падне в ръцете на турските солдати. Но въоръжен с револвера си, той се бори до последната минута с една енергия, достойна за друго по-добро време…”

Достойна смърт за народен герой, посветил краткия си живот на Отечеството!

Група от десетина души прави отчаян опит да разкъса обкръжението. Вместо да изчакат приближаващите се башибозушки редици, те като по даден знак, се спускат насреща им стреляйки. Като по чудо четирима от четниците успяват да се измъкнат.

Постепенно стрелбата заглъхва. Само труповете на убитите покриват голия връх. Два дни след битката, на 20 юли (2 август), селяни от Крън, Енина и Шипка с разрешението на турските власти погребват народните герои. До Освобождението грижливите ръце на хора от околните села поддържат скромните гробове.

























ИЗТОЧНИК: НАЦИОНАЛЕН ПАРК-МУЗЕЙ ШИПКА-БУЗЛУДЖА !
Категория: История
Прочетен: 72 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 25.07 15:56
Търсене

За този блог
Автор: minik
Категория: История
Прочетен: 17365
Постинги: 30
Коментари: 23
Гласове: 58
Архив
Календар
«  Декември, 2017  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031