Паметни ще останат в историята на освободителните борби сраженията на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа през лятото на 1868 г.

Стъпила на българския бряг на 7/19 юли 1868 г., четата в състав около 130 души за по-малко от две седмици изминава пътя от местността Янково гърло, Свищовско, до Бузлуджа. Този път е съпроводен от неравни и кръвопролитни сражения с турските потери – Караисен, Карапановата кория, Дълги дол. По време на четвъртото сражение при Канлъдере на 10/22 юли войводата Стефан Караджа е ранен и заловен. Останала твърде малочислена, четата се изтегля към Стара планина.




 

Минава в района на Узана, връх Малуша и по билото на Стара планина се насочва към връх Св. Никола. На 18/30 юли, загубили 14 от ранените си другари, 28 души с войводата Хаджи Димитър, осъмват на връх Бузлуджа. Окуражени от последните дни, минали без сблъсък с потерята, уморени и изтощени, четниците решават да отдъхнат. Будни остават само часовите.

Рано сутринта 500 башибозуци, поведени от известния кърсердарин Куртчу Осман, тръгват от Казанлък към Бузлуджа. Към обяд те доближават от Ашката поляна заспалите четници. По западния скат заемат позиция заптиите на юзбаши Сюлейман от Казанлък. От север огненият обръч е затворен  от 200 души редовна войска от Търново. Общо около 700 пушки са насочени срещу тридесетина четника.

Тишината на юлското пладне е разкъсана от силен пушечен залп. Хаджи Димитър вдига другарите си за последния бой с думите: „ Братя, да умрем като българи!”

Неприятелят постепенно обкръжава малката дружина, оказала се в крайно лошо положение. Голият, отвсякъде връх е отлична прицелна точка

Неравната битка продължава три часа и половина. Един по един четниците са покосявани от куршумите или загиват под ударите на турските ятагани. Никой не вдига ръка да се предаде. В тези напрегнати минути вражески куршум улучва войводата. „…Хаджи  Димитър тежко ранен, съобщава вестник Le Courrier d’Orient, малко остана да падне в ръцете на турските солдати. Но въоръжен с револвера си, той се бори до последната минута с една енергия, достойна за друго по-добро време…”

Достойна смърт за народен герой, посветил краткия си живот на Отечеството!

Група от десетина души прави отчаян опит да разкъса обкръжението. Вместо да изчакат приближаващите се башибозушки редици, те като по даден знак, се спускат насреща им стреляйки. Като по чудо четирима от четниците успяват да се измъкнат.

Постепенно стрелбата заглъхва. Само труповете на убитите покриват голия връх. Два дни след битката, на 20 юли (2 август), селяни от Крън, Енина и Шипка с разрешението на турските власти погребват народните герои. До Освобождението грижливите ръце на хора от околните села поддържат скромните гробове.

ИЗТОЧНИК: НАЦИОНАЛЕН ПАРК-МУЗЕЙ ШИПКА-БУЗЛУДЖА !

 Както споменахме на друго място във вестника, като се надвесила четата на Хаджи Димитър над с. Шипка, двамата четници шипчани Ст. Орешков и Хр. Патрев с разрешение от войводата слезли в селото, за да разузнаят и ако могат, да вземат лекарства и провизии ида настигнат другарите си или на Бедек, или на Агликина поляна. Двамата юнаци обаче са били предадени от своите съселяни и уловени живи. Стефан е бил предаден според Хр. Милев от братовчеда си Леко Василев. В началото е бил изпратен на следствие в Казанлък, след това повърнат през Шипка в Габрово и Търново, където били закарани и другите четници нашенци, Христо Милев (Енъкът), Кръстьо Минков и др. Не след много нещастните въстаници били върнати обратно в Казанлък, за да бъдат обесени. На 26 юли из казанлъшките улици се забелязвало необикновено оживление. Заптиета от ранна сутрин приготовлявали бесилка на върбата на Кюлбоклук. Около лобното място се струпали много любопитни, предимно цигани, които питали Куртчи Османа:

— А бе, аго ефендим, за кого са тези бесилки?

— За кючук Истефан Шипка хайдуту — отговарял Куртчият.

След като извадили осъдените на последен „истиндак“, подкарали ги към площада. Тук Стефан Орешков е показал голямо самообладание и смелост. Първом помолил турците да не бесят другаря му Хр. Патрева, понеже го бил уж насила накарал да участвува в делото. Турците повярвали и спрели обесването на Христо. След това гордо се покачил на бесилката и държал прочувствена реч. „Не плачете, братя — обърнал се той към българите, — аз не съм ни убивал, ни крал, а съм се борил за свободата на милото отечество! Сбогом, драги сестри и брате Христо!“ И като прекрачил въжето, метнал го на шията си и увиснал мъртъв…

В архивите на музея при дружината попадна едно писмо, намерено из книжата на турското училище, за което споменаваме в този брой, със следното съдържание:

От хайдутите, които са минали отсреща (Румъния) с мисълта да бунтуват населението, и от задържаните, осъдени на смърт, изпраща ви се казанлъчанина, на име Стефан, за да се обеси на видно място.

23 юлий 1868 год.

Митхад

Така е завършил земните си дни един от рядко храбрите герои нашенци Стефан Орешков от Шипка.

 След четвъртото сражение, което е имала четата на Хаджи Димитър с турците в севлиевските лозя, на 14 юли, тя се явява в местността над с. Скобелево, наречена „Петерешка“, където е имало шипчанска мандра. Според сведенията на самите овчари там четата е брояла 58 души. Неяли от 5 дни, овчарите им опекли няколко овни. Между четниците имало двама ранени, които останали и на другия ден около мандрата, а останалите потеглили рано сутринта към „Св. Никола“, предвождани от един овчар. Малко подир това идват турците на мандрата и намират и залавят из шумака двамата болни четници. На 15 юли четата достига до Черни връх и там нощува. Преди тях, през същото място, минава башибозушка орда под главатарството на свирепия Куртчи Осман. На 16 юли четата могла да измине много малко път и била принудена да нощува пак близо около Черни връх. На другата сутрин, като променя водача си и взема за такъв Теня Трифонов от Шипка, се насочва с обект върха Бедек, но вечерта едва стигнали „Боженица“, която е на запад от „Св. Никола“. Когато стигнали до „Копаците“, четниците-шипчанци Стефан Орешков и Хр. Патрев взели разрешение от войводата да отидат до селото си да видят близките си и да се върнат пак на Бедек, но били предадени и заловени. Четниците са били страшно изморени и голяма част от тях едва вървели. Болните, на брой около 14 души, като изостанали назад, изгубили дирите на другарите си и на кръстопътя за Етъра и Шипка се мушнали в един гъсталак. Не много след това по дирите на четата минали и турските потери, без да забележат болните четници.

Здравите начело с Хаджи Димитра минали през „Люляката“ и стигнали до Бузлуджа. Турците непрекъснато са вървели по дирите им, водени от овчари. Обилната роса по тревата издавала дирите им.

На 18 юли, в една студена и ясна утрина, към 7–8 часа, четата стига до изворите на Бузлуджа, сяда да почива и да чака болните си другари, охранявана от два поста. Тук Хаджи Димитър освобождава водача Теньо Трифонов и той тръгва обратно към мандрата. Като стигнал местността „Качица“, водачът забелязва турците и хуква направо надолу към Шипка.

Турците наближили и обградили изнурената чета. Единият часовой бил убит, както стоял на дървото, а другият съобщил за грозящата ги опасност, когато вече било много късно. Войводата дал заповед за път, но от страна на турците изсвирила тръба и неравният бой се захванал. Напрегнали последни сили шепата герои, но нито позицията им била добра, нито средствата за борба достатъчни.

Към обед главите на храбрите юнаци отсечени лежали в чували. Десетина души само успяват да се спасят и се крили няколко дни край енинските мандри на Бедек. Седемнадесет юнашки глави са били занесени в Търново от редовния аскер и осем от башибозуците в Казанлък. Силен град валял над Бузлуджа след жестоката касапница. Сякаш и небето протестирало.

Първи на лобното място са отишли крънчани начело с поп Ивана, който намерил трупа на Хаджията. Познал го по ръката, на която имало татуирано: Х. Д. Слив. Отдясно на буквите имало кръст, а отляво — изобразен револвер.

Двадесет и шест трупа са заровени в 23 гроба на малката полянка над „Карагьол“. Когато са заравяли труповете, поп Иван намерил списъка на четата, но като го разглеждал, заптие го дръпва от ръцете му и го разкъсал на парчета.

Малката овехтяла книжка, из която вадим тия данни, носи заглавие „Избиване на Хаджи Димитровата чета“ и е писана от ученолюбивия шипчанец Хр. Милев — Пловдив, 1886 год. Данните е събирал от самите живи овчари и очевидци, поради което тя има голяма историческа стойност. Сам добър патриот и любител-историк, Хр. Милев е изпъстрил книжката си с богати данни за съдбата на някои четници, родом от нашия край, за психиката на раите-роби тогава и за безпримерния подвиг ка шепата борци. Този, който се заема да проследи живота на Х. Димитър и неговите другари, ще има да черпи много и верни данни от книжката на Хр. Милева.

 

(Публикуван във в. „Казанлъшка искра“, X, бр. 217 от 31.VII.1933 г.)