От идната 2018 година Тракийските празници в Казанлък ще се изместят от края на август, както за последна година ще се празнуват това лято – през месец септември, реши днес КСКТ. Идеята е кулминацията на празниците да бъде в дните около и на самия ден на есенното равноденствие – 22 септември. През тези няколко дни, слънцето попада по залез точно в отвора на изградения от древните траки обреден култов комплекс – Мегалита над Бузовград.
Така кулминационните атракции за туристите - походите по стъпките на траките и възстановките на тракийски ритуали в дните около равноденствието ще привлекат повече гости на Казанлък, прецениха членовете на съвета. Допълнителен мотив са събиращите се често три и повече почивни дни заради официалния празник 22 септември – Деня на Независимостта. По мнение на туроператорите, изместването на празниците около 22 септември ще привлече много български туристи към Казанлък.
Тази година активните дни на Тракийските празниците все още ще бъдат във времето от средата на август до края на месеца. Програмата включва няколко изложби на открито, които стартират от 9 август и ще изпъстрят Казанлък с тракийски дух.
Тържественото откриване на Тракийските празници за първа година се измества на точното за целта място – амфитеатъра зад Тракийската гробница на Тюлбето.
Там ще бъде връчена наградата за принос на български учени към тракологията, награда на името на проф. Александър Фол. Уникално лазерно шоу подготвят за тази вечер от Общината, а завършващият концерт ще бъде на Теодосий Спасов.
Теодосий Спасов, български и именити чуждестранни джаз-музканти ще са спойката между Тракийските празненства и вече утвърдения в тези дни Джаз фестивал, организиран от Надя Тончева с подкрепата на казанлъшката фабрика за струнни инструменти „Кремона“. Тематично, част от концертите и събитията тази година ще бъдат посветени на 100-годишнината от рождението на първата джаз-дама Елла Фитцджералд.
Бодиарт, дегустация на тракийско вино и походите до Мегалита са основните атракции в програмата на Тракийските празници и тази година. Ново в походите ще бъдат маршрутите и възстановките, които ще се правят основно на поляната долу, където има повече място за публика. Осен това маршрутът, координирано с Музей "Искра" и Туристическото дружество ще води гостите освен до Мегалита и покрай находките от средновековната крепост на Бузово кале и покрай тракийската гробница край село Бузовград.
Походите ще бъдат тази година два – сутрешен за туристите от 10.30 часа на 26 август и вечерен от 18:00 за по-напредналите, така да се каже. Тук основаната група са българи, занимаващи се от години с изследване на свещени места и древни обреди. Известен наш представител на това неформално общество е бившият зам. кмет на Казанлък от 90-те Костадин Димов. Освен хората на Димов, разбира се във вечерния поход озаглавен „Залезът на траките“, ще могат да се включат и всички желаещи да наблюдават залеза през Вратата на Богинята - почитана гледка особено за фотографите от цяла България.
Условният край на Тракийските празници е 27 август, но броени дни след него, от 3 до 6 септември Казанлък ще стане център на световната наука за траките.
240 учени от цял свят ще пристигнат тук за XIII Международен конгрес по тракология. Събитието е изключително мащабно и значимо за Казанлък и България. Конгресът се е провеждал досега само веднъж в България – в София. И сега симпозиумът на световните светила в тракологията пристига за втори път у нас - и то в Казанлък.
Според очевидеца Христо Македонски, по чиито спомени вече шеста година „Традиция“ прави възстановка на историческите събития, Хаджи Димитър е убит именно на връх Бузлуджа. Ето какво пише той: "Хаджията с револвер в ръка се защитава, но падна убит." За края на войводата пише и вестник „Curier d’Orient“ от 18.VII.1868 г.: „И от двете страни боят се води с жестоко упорство. Борбата продължи малко повече от пет часа... Хаджи Димитър, тежко ранен, малко остана да падне в ръцете на турските войници. Но въоръжен с револвера си, той се бори до последната минута с една енергия, достойна за друго по-добро време. Най-после и той падна. Саблята му, револверът, един телескоп и много писма се изпратиха на Мидхат паша в Русчук...“
За първи път организирано поклонение пред паметта на войводата и неговите четници на вр. Бузлуджа става през 1883 г. До този момент по своя инициатива само хора от съседните села със свещеник изпълнявали християнски заупокой на загиналите герои. През тази и следващите две години присъствала и Хаджи Маринка Асенова – майката на Хаджи Димитър, която била носена на ръце по стръмните пътеки от младежи-родолюбци.
Във възстановката на боевете под връх Бузлуджа в образа на Хаджи Димитър ще се превъплъти председателят на НД „Традиция“ – Регионален клуб „Традиция – 23 Пехотен Шипченски полк“ – Казанлък, Николай Байнов. Оръжията, с които разполагат казанлъчани, са пушки, пищови, саби, ножове, ятагани, ками отпреди 1900 година. Николай Байнов беше и единственият казанлъчани, който участва в големия международен фестивал „Времена и епохи“ в Москва, провел се в началото на месец юни т.г. В мащабното събитие са се включили няколко хиляди възстановчици от 22 държави. България е била представена от 42-ма души, като в групата са участвали и реконструктори от клубовете на НД „Традиция” във Велики Преслав, Панагюрище, Казанлък, Силистра, Шумен, София.
Тържественото отбелязване на 149-та годишнина от подвига на Хаджи Димитър и неговата чета ще се се състои на 15 юли 2017 г. от 11.00 ч. пред Паметника на войводата под връх Бузлуджа.
Ще бъде осветен и традиционен обреден курбан в 12.00 ч., а след него ще започне дефиле на клубовете на Национално движение „Традиция“.
За гражданите, желаещи да участват в честването, Община Казанлък е осигурила транспорт. Автобусите тръгват в 09.30 ч. пред хотел „Казанлък“. Цената на еднопосочния билет е 3 лв., а на двупосочния – 4 лв.
140 години след боевете на Шипка отново излиза книга за нашето безстрашно Опълчение, което изми срама на цялата наша нация! Показа, че Българинът още пази своя дух и свободолюбив и несломим характер и извоюва СВОБОДАТА НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД!!!! ПОКЛОН ПРЕД ВСИЧКИ ЗНАЙНИ И НЕЗНАЙНИ ОПЪЛЧЕНЦИ!!!!!
Авторът, офицер от кариерата, герой от две войни пише като „…войник, който се е решил да изложи своите бележки с езика на един прост смъртен“.
В това е и голямата й ценност – написана е от непосредствен участник в събитията от началото до края на Освободителната война. Сътворена е искрено и правдиво, на места не съвсем в тон с наслоените по-късно представи и идеологизирани схеми. Книга – паметник на една военна година, донесла Освобождението ни. Книга – поклон пред героизма на хилядите опълченци проляли кръвта си по Балкана и старозагорското поле, за да извоюват свободата на Отечеството.
Представянето на книгата ще се проведе на 20 юли, ден четвъртък, 2017 в 17:30 часа в залата на исторически музей „Искра“, Казанлък.
Неделя, 16 юли 2017 г. 9,00 ч - Разходка до старата църква "Свети Георги" и Полковник Серафимовата къща. 9,00 ч Разходка до гроба на Хаджи Димитър и манастира "Рождество на Пресвета Богородица". Събота, 22 юли 2017 г. Третата седмица на честванията за 30 години от обявяването на Свежен за Архитектурно-исторически резерват. 16,30 ч - Лекция на тема "Раннотракийски светилища в района на община Брезово и село Свежен" - лектор проф. Велерия Фол траколог, преподавател в УниБИТ и ръководител на Института за научни изследвания в областта на организацията, управлението и защитата на културно -историческото наследство - в салона на читалището 19,30 ч - Представяне на тракийските светилища в района с фотоматериали - д-р Олег Константинов - в салона на читалището 19,00 ч - Програма на площада
Неделя, 23 юли 2017 г. 9,00 ч - Разходка до мегалитите Яйцето на Змеицата, Олтарната маса и Слънчевата врата.
Град Крън — х. Бузлуджа (3 ч) Крън е едно от големите села в Розовата долина (3850 ж.). Възникнало през османското иго. След Освобождението селището започва да нараства, но истинския си разцвет бележи след Девети септември, когато населението му се увеличава около 3 пъти във връзка с промишления възход на Казанлък. Отстои на 6 км от Ка- занлък. Има редовна автобусна връзка. Край с. Крън има къмпинг и мотел. От западната автобусна спирка се тръгва по улица на север. Наблизо се намира къщата музей на антифашиста ген. Цвятко Ра- дойнов. Подминат ли се последните къщи на селото, се продължава на северозапад по старото шосе за Шипка. Скоро то се съединява с новия широк път. На това място шосето се изоставя и се продължава на север през равно пасище към овощна градина и дълбоко всечената в планинската гръд долина на Крънска река. В пасището се стъпва на тревясал коларски път. Той превежда през черешова градина й се съединява с панорамното шосе при неговия първи ляв завой нагоре за Бузлуджа (40 мин). Като се следи маркировката, се продължава на север из скалистата речна клисура. От изток в небесата се изди- гат отвесни варовикови скали с интересните скални групи Мечките — защитен обект. Над тях са останките от средновековната крепост Калето. От запад са скалистите местности Дяволската църква и Ал- тимир. Изоставеният камионен път е трасиран по западния бряг на реката, по която се редят бързеи, прагове и вирове. Подмине ли се чешма със студена вода, пътят пресича реката по т. нар. Дантелен мост и завива надясно из долината на Малката река. Продължава се на север по източния бряг на Голямата река до рампа за товарене на трупи. Преди нея от западната страна на реката е базата за отдих и туризъм на хлебозавода в Казанлък. На североизток е стръмният горист дол Сукайна, а на 222 северозапад е долът, слизащ от подножието на вр. Бузлуджа. Марки- раната пътека се изкачва по тесния и стръмен вододелен хребет меж- ду тях. Тя тръгва полегато на североизток, минава през иглолистна гора, завива на северозапад между вековни букаци и отново свива на североизток. Достигне ли борова гора, пътеката завива по диа- гонал нагоре на северозапад и извежда точно по билото на хребета (половината разстояние между началото на хребета и горния край на гората към Бузлуджа). Пътеката описва серпентина в буковата гора и отново излиза на хребета. Продължава се право нагоре по просеката на телефонна линия. Не след много се навлиза във вековна букова гора с бързо намаляващ наклон. Вдясно и източно от пътеката се виждат ведомствената хижа на фабрика „България" — Казанлък, и основите на бъдеща база за отдих и туризъм. Пътеката пресича тясна асфалтирана алея, излиза от гората на бузлуджанската поляна и по асфалтираното панорамно шосе се стига пред новата х. Бузлуджа (1,20 ч от рампата за товарене на трупи, общо 3 ч)
Този, който се залови с проучването на революционните борби в Старозагорски окръг от началото на робството до наши дни, ще трябва да отдели почетно място на Филип Тотю войводата, който с четата си често се е подвизавал из Новозагорско, Старозагорско и Казанлъшко. Този наш именит хайдутин, наречен от турците Хвърковатия, е подел борбата по средата на миналия век. Той е един от малкото борци, дочакали свободата. Трябва да сме му благодарни, загдето ни е оставил своите спомени за славните революционни борби.
Филип Тотю е роден през 1830 г. в колиби Гърците, Търновско. Една случка в неговите младежки години го подтиква към борбата. На връщане от с. Авлиени (Новозагорско, сега Асеновец) разбойници-турци убиват в Хаинбоазкия проход другаря му дядо Добри Зеленката, а него, 19-годишен младеж, раняват в рамото. Оттогава още той почва да мисли за отмъщение и решава да не тръгва никъде без оръжие. През 1851 год. Филип Тотю бил арестуван и измъчван. Втори път го арестували, загдето освободил една открадната от турчин българка. Изтезавали го жестоко, но той успял да избяга от затвора и да отмъсти на мъчителя си. Трети път бил арестуван в Нова Загора и откаран в сливенския затвор. Там още по-жестоко го измъчвали, като заключили главата му в желязна халка, а краката — в клапи. Упоритият и смел бунтарник пак успял да избяга по пътя за Търново.
В своята хайдушка дейност Филип Тотю прескачал по нашите места и често бил гост на свои ятаци в селата Люта река, Пчелиново, Хаинето (сега Гурково) и др.
През 1867 год., подгонен от турска потеря, Филип Тотю попаднал на засада около гара Кръстец, но се спасил и с четата си достигнал над с. Шипка, където, потулени зад една скала, четниците били забелязани и обкръжени от друга потеря. Нощта ги сварила в твърде неизгодна позиция, но по една дива лоза те се спуснали от скалата, избягнали обкръжението и понеже целият Балкан гъмжал от потери, тръгнали надолу и спрели при чешмата, която и сега се намира на шосето, източно от с. Шипка, с намерение да се прехвърлят в Средна гора. До самата чешма тогава имало градина, заградена със зидове. Влезли вътре и се прилепили към зида, за да починат. След малко стражата им съобщила, че откъм Казанлък пристига голяма потеря. Време за бягане нямало. Потерята спряла също до тази чешма и се разделила на три групи — едната тръгнала на север по Балкана, другата — малко по на изток, към Черньов дол, а третата — още по̀ на изток, към Крънско. След оттеглянето на турците четата с бърз ход тръгнала към града и се скрила в казанлъшката кория. Но корията била наскоро изсечена и четниците цял ден лежали гладни и жадни в ниските храсталаци. Надвечер те се обадили на няколко кадъни в близката нива. Поискали хляб и понеже били облечени в турски дрехи, казали, че са от потерята, която търси хайдутите гяури. Кадъните не се усъмнили и им дали хляба, който имали. През нощта четниците навлезли в Средна гора и се упътили към с. Лъджите (Павел баня). По среднощ почукали на една къща. Отворила им уплашена стара жена, която ги помислила също за турци. Войводата обаче обяснил кои са те.
— Синко — рекла им жената, — щом сте такива хора, трябва да идвате от влашката земя, където имам син — Киро се казва. Не сте ли го виждали? От много време е там на печалба, но не ми се е обаждал. Дано знаете нещичко за него.
— Бабо — рекъл войводата, — от влашка земя идем и не познаваме твоя син, ама ние сме много, ела по-близо, разгледай ни и ако е с нас, познай го.
Бабата пристъпила към тях, почнала да ги разглежда, спряла се пред един и се хвърлила разплакана на шията му. Това бил синът й Киро.
Тя им дала хляб, дрехи на сина си, кому кърпа, кому риза и заедно със свой роднина ги отвела в горите около село Турия. На другия ден им занесли хляб, две печени агнета и майката предала на сина си:
— Синко, потерите ви търсят все из Балкана и вие хубаво се скрихте тук, но защо не стояхте мирни? Защо вчера сте заклали двама турци близо до селото?
Четата не била извършила това убийство, но войводата счел за благоразумно да напуснат горите около село Турия, дорде е време, и да поемат пак назад към с. Лъджите. Под това село, до р. Тунджа, била воденицата на Хаджи Мехмед-аа (сега се нарича Пиперовата). Там имало само двама мливари от с. Турия — братята Вълчо и Петър. Вечерта стопанинът Хаджи Мехмед-аа оставил единия брат отвън при колата, а другия — при себе си и заключил здраво вратата. По едно време се почукало. Подучен от Филип Тотю, малкият брат извикал:
— Бате, я излез, че воловете се отвързали и потънали из градините.
— Не отваряй — рекъл турчинът, — нощем врати не се отварят.
След малко обаче един силен удар разтърсил воденицата, вратата изскочила със скобите заедно и въоръжените четници нахълтали вътре. Турчинът скочил бързо и през малка тайна врата избягал. Часовоят отвън обаче му теглил веднага куршума.
Четниците си взели достатъчно брашно и поели към с. Габарево. Преминали край селото и се насочили на север по реката Курудере. Спрели на една висока скала, от която се виждало добре наоколо. След тях пристигнала и селската черда. Една крава се отделила и тръгнала по тясна пътека към скалата. Момчетата я оградили, нахвърлили се върху й и веднага я заклали. За щастие, наскоро паднала гъста мъгла и завалял дъжд, та наклали големи огньове и едни месели хляб, други печели месо, трети режели кожата за цървули.
На другия ден по стръмна и ронлива урва четниците започнали да се изкачват нагоре и попаднали на овчаря Коста, познат на войводата от Мъглижкия балкан. Той ги нагостил и им казал, че близо се крият трима турци разбойници, които обрали пощата при с. Рахманлий, сега Розовец, Пловдивско. Те заплашвали овчаря и го заставяли да им носи храна. Коста посочил мястото, където се криели турците. Вечерта четниците ги нападнали, убили ги, взели им дрехите, оръжие и 500 турски лири. На овчаря дали 50 лири и тръгнали пак назад към Шипка. Там някъде между Мазалат и Столетов връх се срещнали с четата на Панайот Хитов, знаменосец на която бил Васил Левски. Това е станало през юни 1867 г. След братски прегръдки и целувки войводите се оттеглили да се съвещават и решили заедно да вървят по Балкана и дружно да си пробиват път към Сърбия.
В списъка на тази Филиптотюва чета фигурират следните нашенци: Стоян Захарлията, Цоньо (обесен в Търново) и Иван Русев от Стара Загора, Иван Шипкалийчето, Стефан Орешков (обесен в Казалък като Хаджидимитров четник) от с. Шипка, Иван Георгиев-Черния от Казанлък, Никола Турийченина от с. Турия и Киро Минчев от с. Павел баня. За тези хора ние твърде малко сме слушали и почти нищо не знаем. Добре би било, ако нашите музейни работници съберат данни за живота на тия първи наши хайдути и борци за свобода, а книгата „Прочутият Филип Тотю войвода, наречен Хвърковатия“, написана по личните разкази на войводата от Ф. Симидов и издадена в Русе през 1900 г., да бъде издадена под редакцията на някой наш историк.
Източник:
(Публикуван във в. „Септември“ (Стара Загора), XVI, бр. 12 от 26.I.1960 г.)
Съчинения в три тома Том 3
Чудомир
Българска литература
Година: 1960
Береника е тракийска принцеса, произхождаща от Мала Азия от семейство близко до Антигон Монофталм (382-301 пр.н.е.), която се омъжва за тракийския царСевт 3-ти (331–305 пр.н.е.) като негова втора съпруга. Бракът е продиктуван от антилизимахова насоченост. Това става между 315-310 пр.н.е. като след смъртта на цар Севт 3-ти тя поема властта да упрвлява Одриското царство в регенство със синовете си Хебризелм II, Садалас I и др. В надпис открит в столицата на Севт Трети Севтополис е открит надпис в който се споменава Береника като съпруга на Севт и майка на синовете им и съуправителка на Одриското Царство след смъртта на мъжа си.
СЕВТОПОЛИС е древен град, основан от тракийския цар Севт трети, както и столица от 320 г. пр. Хр. В древността Севтополис е бил разположен на левия бряг на река Тонзос, на малък полуостров с равна повърхност, леко наклонен на юг към реката. Естествено защитен от три страни от водите на реката, градът е бил здраво укрепен с крепостни стени.
Една от най-важните археологически находки от Севтополис е т.нар. "голям надпис", открит през октомври 1953 година в двореца-цитадела. Надписът, издялан на страогръцки в 37 реда върху мраморна плоча с фронтон гласи:
"На добър час!Клетвено задължение на Берника и нейните синове относно Епимен. Понеже Севт, докато беше още в добро здраве, предаде Епимена с имуществото му на Спароток , а Спароток срещу това му даде залог за вярност, Берника и нейните синове Ебризелм, Терес, Саток и Садала решиха, което засяга потомците им, да се предаде за цял живот Епимен с имуществата си на Спароток. На Епимен се вменява в дълг да служи на Спароток, доколкото му позволяват силите, и на онези, които Спароток му възложи. Синовете пък на Берника се задължават да изведат Епимен от храма на Самотракийските богове, без да му нанесат неправда, но да го предадат на Спароток заедно с имуществата му, като не обсебят нищо от тях, а ако той се възпротиви, да го съди Спароток. Тази клетва да бъде написана на каменни плочи, които да бъдат поставени едните в град Кабиле при фосфориона в агората до олтара на Аполона, а другите да бъдат изложени в Севтополис, в храма на Великите богове и в агората, в светилището на Дионис до олтара. Нека тази клетва бъде за добро и щастие на тези, които я запазват, а от страна на Береника да бъде по отношение на него в сила старите клетви."
Бронзовата глава на ЦАР СЕВТ ТРЕТИ!
Монети с лика на Цар Севт трети, открити в Севтополис!
Първият Българин, който е се е посветил на изкуството в едно размирно време за България е роденият в Сливен Димитър Добрович. Това е гений, който може да се мери с Захари Зограф и още много Български гении на изкуството. Неговото направление в най-красивото изкуство е живопист и иконопис. Негови учители са били Пиер Бонерот и Рафаело Чеколи. Димитър Добрович - Пехливаноолу е първият български художник с академично образование. Твори през Възраждането своите произведения на изкуството, които са в най-големите галерии в света. Този Първи Български художник се е родил през 1816 г. в Сливен. Заминава да учи в най-престижното за времето си училище Куручешме в Истанбул, където е съученик на Георги Сава Раковски. Възприема революционни идеи при контактите си в училището в Раковски. Димитър Добрович заминава за Рим, където постъпва в художествената академия "Св. Лука" Негови професори са Томазо Минарди и Филипо Агрикола и участва в движения на студенти, които са последователи на Гарибалди.
Димитър Добрович с Васил Боянов 90-те години на 19 век!
Още в младостта си Добрович се ориентира към портрета и битовата живопис. Докато живее в Атина, рисува икони за гръцки църкви.
Възгледите му на зрял художник се формират под влиянието на късния италиански романтизъм. Рисува сцени от ежедневието на италианския романтизъм: картините „Предачка“, „Италианска селянка“, „Италианскамаслени бои. Демонстрира интерес към реализма в изобразителното изкуство с картини като рисуваната от натура „Болно момиче“. В късните си години прави портрети на Георги Миркович, Георги Раковски, Васил Левски, Хаджи Димитър
Портрет на Хаджи Димитър- 90-те години нас 19 век!
Първият Гръцки Владика- 40-те години на 19 век!
Мадоната с Младенеца!
.jpg)
Папа Лъв 13-ти!
При завръщането си в България през 1893 г. излага самостоятелна изложба с живописни платна и цветни стереофотографски копия на картини на италианските художници Гуидо Рени и Карло Долчи.
Архангел Михаил убива Дявола!
Автопортрет!
Италиански селянин!
Рибар!
Италианска селянка!
.jpg)
Италиански селянки!
На 2 юли 1893 г. е открита негова изложба в сградата на Народното събрание. През 1894, 1897 и 1898 участва в художествените изложби на Дружеството за поддържане на изкуството в България. Дарява значителна част от творбите си на обществени институции. Умира на 2 март 1905 г. в Сливен.
Тодора Вълчо Меразчиева е родена в Казанлък през 1850 година в семейството на родолюбиви българи, преследвани жестоко от турската власт. Заедно с родителите си шестнадесетгодишната Тодорка е принудена да напусне България и да се пресели в Букурещ.
Отрано Тодорка се включва в борбата за свобода на родината, като става таен куриер на Централния революционен комитет. С младежки жар и самоотверженост тя изпълнява възлаганите тежки за възрастта й задачи. Предрешена като кадъна или румънска селянка, тъй като е владеела турски и румънски език перфектно, тя е преминавала през Дунав в България, за да пренася оръжие, вестници, писма и друга литература.
Всичко това тя крие в модните тогава самарчета, поставени на кръста под роклята или в извънредно дългите си коси, откъдето носи и името си „Тодора – дългата коса”. Под този прякор е посочена в книгата на Стоян Заимов „Миналото”.
От името на Централния революционен комитет е била изпратена да разузнае как е станало залавянето на Васил Левски в Къкринското ханче. При това свое пътуване тя посещава и Копривщица, за да предаде важно писмо на Тодор Каблешков.
С голямо хладнокръвие и мъжество Тодора устройва срещата, последното свиждане на Ботев с майка му. По негова поръка тя отива в Калофер, откъдето двете жени, облечени в турски дрехи, с бричка тръгнали през Балкана за Русчук. На всички срещнати и спиращи ги турски постове Тодорка казвала, че води болна жена при Хекимин. Така достигат до дома на баба Тонка, където ги чакал Ботев, преминал през нощта през Дунав. По-късно по същия начин тя е върнала баба Иванка отново в Калофер. Съпроводена от верни хора от местните тайни комитети, тя се завърнала успешно в Гюргево.
След Освобождението Тодора Меразчиева се преселва с цялото си семейство във Варна, а по-късно – в София, където на 8 март 1934 година народната поборница завършва своя героичен живот.
Тодора завършва в Казанлък девическото училище през 1866 година, след което се омъжва за казанлъчанина Петко Бакърджиев. В Гюргево баща и Вълчо Меразчиев и неговия зет Петко са имали тухларница и по времето, когато Ботев организира четата си, са работили с група Турийци, ръководени от Станчо Кавръков. Един ден Ботев отива при тях и ги кани да постъпят в четата му. Най-младият от тях, едва осемнадесетгодишен – Цанко Минков се записва и участва във всички сражения. Ранен го хващат някъде към Орхание. Като малолетен обаче и по застъпничество на европейската комисия бил освободен и доживява до дълбоки старини в село Павел баня.
За Тодорка Меразчиева споменават всички, които са писали за това време. Никола Обретенов в спомените си за българските въстания пише, че към края на юни 1872 година Левски го извиква в Гюргево и му предава устава на революционния комитет, квитанционни кочани и други книжа заедно със сабята и пушката си, за да ги пренесе в България и препрати в Търново. „Багажът ми беше доста голям – пише той, – подозрителен, и аз сам не можех да го пренеса, затова повиках майка си баба Тонка, тя събра сестра ми Петрана, майката на Д. Горов, Тодорка Меразчиева (Дългата коса), майка й баба Станка и други роднини. От Гюргево те пренесоха повечето неща.”„В годината 1872, 9 август, на гюргевската скеля чакаха няколко пасажери. Около една от дългите маси седят две дами… придружени от един господин… Двете дами са българки и едната е от Русе, а другата – родом от Казанлък… Дамата, която е родом от Казанлък, изглежда висока, статна и много правилно сложена натура с черни очи и правилни черти на лицето. Ако развие косата си, която е навита на шиньон, и я разпусне, ще покрие целия й корпус изотзад и ще опре до петите й. Гласът й е от тези приятни и увлекателни, каквито се възпяват в истинските серенади и каквито предават на морските сирени, които по испанската и италианската митология населяват крайбрежието на Средиземно море. Кога приказва, малко заплита, но тя е от тези пелтеци, които природата нарочно създава, за да покаже какво ще каже приятна музикална реч.
Маниерите, гласът, статната фигура, разумният поглед, черните гъсти вежди и черната гъста коса неволно увличат наблюдателя и може би безотчетно го накарват платонически да се влюби в тази казанлъшка хубавица. Любен Каравелов я нарича „казанлъшко-балканска фея” и като че ли казанлъшката трендафилова долина е слепила това нежно същество от най-нежните си физически елементи, като че ли трендафиловата долина е изляла всичките си скъпи аромати в организма на тази привлекателна фея. По-замечтателните народни дейци – литератори, революционери, педагози, които са имали случай да се срещнат с тази хубавица, обезателно (и те самите не знаят защо) ухажват, увличат се за нея, но ухажването е боядисано в платоническо влечение, без банални лигавения.
Тя се числи в редовете на народните политически деятели като куриер в тайната поща на българското тайно правителство. Войников не дава нито едно представление без нейно участие. Браилчани, галатчани, букурещчани и в Русе я знаят като замечтателен актьорски талант, защото Войников, в който град на Влашко и Българско даваше представление, канеше казанлъшката фея да взема участие. Колко сърца са замирали, когато Тодорка е излизала на сцената и изобразявала някоя патриотка – героиня! Тя като актриса изобразява любовните и патриотични героини.
…Другата дама, която е родом от Русчук и седи до „Дългата коса”, е дъщеря на баба Тонка, а мъжът й е Д. Горов… Казахме, че дамите са повидимо оседлани със семерчета-турнюр, но всъщност тъй изпъкнато стърчи изотзад не истинско дамско труфило, а нещо доволно опасно, любопитно и смешно. Например, ако полицейският агент, който се разхожда по шлепа, беше застанал да провери… ще открие, че тези семерчета съдържат комитетски секрети…”
Тодора дочакава Освобождението, живее известно време във Варна, където има роднини. Актриса е в групата „Основа”, ръководена пак от казанлъчанина – артист Антон Попов, в „Столичната драматична трупа” и в „Сълза и смях”, а след смъртта на мъжа й, през 1891 година, се омъжва за видния артист Васил Кирков, който брак не трае дълго.
Тодора получава народна пенсия, отпусната й от Народното събрание като „заслужила”. Отива от този свят на 8 март 1934 година в София.
Цялото семейство Меразчиеви е пропито с патриотичен дух. Както споменахме, според Никола Обретенов, при пренасяне на оръжие и нелегална литература от Гюргево до Русе участие взема и майката на Тодора – баба Станка.
„..а завеждащият отдела „Национално-освободителна борба” при нашия музей, Кънчо Стоянов, е намерил, че оръжието на Хаджидимитровата чета е било пренесено в България пак от техния дом в Гюргево.”
Според учителя от село Михайлово, Старозагорско- Димитър Хаджигенчев - през есента на 1871г. към преименувания в окръжен Старозагорски революционен комитет- Стара Загора с околия- 26 комитета са включени Чирпан и околия- 14 комитета, Нова Загора и околия - 11 комитета и Казанлък и околия- 8 комитета.
Срещата на Левски с братята Папазови от Казанлък, които му дават 25 златни лири за народно дело е самото начало на посещенията му в Казанлък.
През 1861г. Мъглиж, Енина, Шипка и Тъжа са посетени от пратеника на Георги Раковски - Гълъб войвода с името Христо Сариев. Задачата му да създаде тайна дружина и само посветени в тайни мисии да членуват. След само три години през 1864г. е оформена група и членове са Добри Кехайов, Костадин Славчев, Христо Раев, поп Андон, Мирчо Донев, Коста Попдраганов, Иван Едрюв, Петър Пенович, Мирчо Хадживасилев, всички членове на "НАРОДНО БЪЛГАРСКО ЧИТАЛИЩЕ"
През 1868 в Новенското училище е основано второто Казанлъшко читалище- " Просвещение". Будни Българи започват да създават читалища с библиотеки, в които всеки може да чете избраните вестници и книги. Членовете на читалищата стават и членове на революционни комитети.
В Шипка Никола Поппавлов е избран за председател на читалището, основано през 1861г. за членове се записват даскал Стефан Шаханов, даскал Шиньо Чомаков, Тенъо Ангелов, Петър Богоев, Лальо Григоров, които са членове на революционния комитет.
През юли 1869г. по инициатива на местните жители в Енина е основано читалище "Братство" със Стефан Маналов, Христо Кушлев, Антон Макелов, Жельо Добрев, даскал Георги Маджаров, даскал Петко Маналов и свещеник Никола Ненов, като членове на местния революционен комитет по подобие на Шипка.
През есента на 1869г. в Габарево е основано читалище " Братство" с членове Цвятко Георгиев, Стефан Попиванов, Тодор Ганчев.
През 1869 в Мъглиж е основано читалище "Пробуда" от казанлъшкия учител Цани Желев. Членове в читалищетп се записват Георги Константинов, даскал Никола Иванов, Иван Ненов, Тодор Дондев, Атанас Рашев, дядо Дандьо Иванов.
Мъглижкият манастир "Свети Николай" се превръща в основен център за дейността на местния революционен комитет. Поп Харитон посреща многократно Матей Преображенки, Левски И Петьо Ганин, който е син на Баба Гана.
Казанлъшкото читалище в Новенската махал през 1870г. организира неделно училище за неграмотните и бедните младежи.
На 25 март 1873г. в Казанлък е основана ученолюбива дружина "Искра" от Йордан Маналов Стателов, който се обявава за обединение и създаване на дееспособна културно-просветна организация.
Левски посещава Розовата долина, за да се убеди в готовността на Българите за участие в тайни революционни организации. Придружен от сина на баба Гана в чийто хан отсяда многократно и заедно с нейния син обикаля близките села - Шипка, Енина, Долно Сахране и Габарево и влиза в контакт с учители, духовници и търговци, пред които споделя своите идеи за създаването на комитетите.
В Габарево революционният комитет е основан в къщата на Стефан Радучев, секретар е Цвятко Георгиев, председател е Васил Джананов, куриер е Петър Катрев.
В село Турия - чисто българско село, член на революционния комитет е даскал Сава Иванов. В селото са събирали пари чрез "Старчески игри".
В Долно Сахране главна функция на комитета изпълнява Слави Неделчев-черният поп. Членове стават Нено Николов, Кольо Георгиев и даскал Неделчо.
През 1870г. революционен комитет се създава и в село Средногорово. За председател е избран Васил Джобов - учител, с члеове Тодор Донев, Ангел Рубоолу, Драган Попкин и Паун Кирджолу.
Следва продължение за комитета в град Казанлък!
Източници:
Васил Левски в Казанлъшката Розова долина.- Косъо Зарев
